След дългия, пренаситен с емоции ден, когато си се отпуснал на тясното кухненско канапе и умората тегне в очите ти, та дори на моменти ти се губят картината и звукът на телевизора, когато не искаш да виждаш и чуваш никого, защото са ти нужни единствено тишина и спокойствие, все ще се намери нещо, което да те изтръгне от изолацията, която сам си пожелал да си наложиш. Ако някой беше зазвънял дълго и пронизително, ако беше затропал силно и настоятелно, сигурно нямаше да реагирам. Но плахият, нерешителен и едва доловим звън ме накара да подскоча и без дори да осъзнавам защо, вече отварях външната врата – в същия момент, когато моите съседи захлопваха техните.

Той стоеше пред мен – с приведен поглед, мигаше на парцали и сякаш се боеше да вдигне клепачи и да ме погледне в очи – дребен малчуган на около дванадесет години, с късо подстригана глава и бяло лице, почти наполовина потънало в яката на черното зимно яке.

-         Предлагам куче – каза късо и плахо и млъкна.

Едва тогава видях свитото на кравайче животинче в прегръдката му. Черно-кафявата муцунка с влажно носле стърчеше напред, а над нея блестяха като смолисто-черни въглени две големи, сякаш виновно гледащи и молещи очи – очи, в които незнайно защо ми се стори, че се четеше срам от чувството, че си нежелан.

Явно съм се поколебала, преди да отвърна: “О, не, благодаря!”, защото още преди да довърша лаконичния си отказ, малчуганът додаде:

-         Мога да Ви го подаря...

-         Не, не – отвърнах малко по-категорично. – Няма къде да го гледам...

Глупости! Апартаментът беше празен. Имаше място и за кучето, и за малчугана. Но защо да си създавам излишни усложнения и грижи?! Сутрин разходка, вечер разходка, място за спане, специална храна, витамини, ваксини, антипаразитни таблетки, възпитаване, създаване на навици... А може и да е болно, знаеш ли го какво е? Кой ще тръгне ей-така да ти подарява куче?

- То не прави бели... – прекъсна мислите ми малчуганът и ме погледна с такъв умоляващ поглед, че нещо под сърцето ми подскочи, сви се на кълбо и остана така - да ме измъчва и мори, да ме кара да се чувствам студена и гузна еснафка – дни и нощи след като затворих вратата след него.

            Той повече не настоя. Притисна кученцето още по-силно до гърдите си и тръгна нагоре по стълбището, към поредната врата, на която щеше да позвъни и която щеше да се захлопне под носа му.

Малчуганът много обичаше кучето си – това си личеше по всичко – по лошо прикритата неохота да го предлага на всяка врата, по приведената му стойка и боязливото изражение на лицето му, по нежността, с която притискаше животинчето в прегръдката си – по всичко. Обичаше го толкова много, че беше тръгнал в нощта да му търси стопанин. Но защо?..

Този въпрос окончателно прогони съня ми тази нощ.

Защо?

Трябваше поне да го попитам. Трябваше да го поканя в къщи, да го попитам за името му, къде живее и защо е тръгнал по никое време да предлага любимото си куче, без да знае в чии ръце ще попадне. Несъмнено имаше сериозна причина за това. Дали с нещо се беше провинил и някой искаше строго да го накаже? Беля ли беше направил, двойка ли беше получил? Или майка му и баща му постоянно се караха помежду си и всичко ги дразнеше и си го изкарваха на малчугана и кучето? Дали не бяха го натирили да го изхвърли навън с думите: “Или го махай, или изобщо не се връщай в къщи!” Каква причина трябва да има и колко жесток трябва да е човек, за да се опитва да раздели едно малко момче от най-свидното му? Или просто подритваха и биеха животинчето и малчуганът беше решил да потърси по-спокоен дом за любимеца си? Дали някога щях да разбера?..

Погледнах през прозореца. Исках да видя накъде е поел малчуганът. С кучето ли беше, без кучето ли?.. Не че му желаех зло, но ми се щеше да е с кучето си...

Навън снегът продължаваше да вали ситно и гъсто над дебелата кора лед, образувана от падналия през деня проливен дъжд. Тънкият вятър му пречеше да натрупа и, още преди да докосне ледената гръд на земята, го завихряше и го отнасяше нанякъде на големи кълбести облаци от снежен прах, които още повече замъгляваха мрачния градски пейзаж. Взирах се в безлюдната тъмнина и очите ми търсеха малкото приведено тяло, в чиято топлина намираше уют и сигурност една несретна кучешка душа. Никой...

Какво стана с нас? Какво стана с душите ни? Кое ги изпразни от състрадание и милост и ги задръсти с подозрения и мнителност? Защо все ни се струва, че зад всяка дума или жест се крие нещо неясно и нечисто? Защо все повече вярваме, че “много хубаво не е на хубаво”? Защо не приемаме нещата такива, каквито ни се поднасят, а вечно човъркаме, дълбаем надълбоко в тях и търсим прикрити и нечисти намерения? Колко по-лесно може да бъде, ако я няма думата “ако”, ако мислим винаги “така”, а не “иначе”, вместо да се отравяме от съмнения и недоверие и да се задушаваме в параноята на собствените си мисли...

 

 

Януари, 2010

Поздрави за интересната тема!

Благодаря ти, надявам се да те е докоснало!:)

Мисля, че е просто от страх. И липса на увереност, че можем да се справим с всичко, което животът/хората ни поднесат. И... знам ли и аз.
Истината е, че колкото и да искаме да помогнем, не винаги можем, не винаги усилията ни са смислени.
Целувки :)))

си го написала!;)Такива сме станали-подозрителни и мнителни към всичко! А една такава чиста детска обич е в състояние да стопли сърцата ни!Поздравления.Кати!

подозренията ни се засилват с възрастта...
най- трудно е да запазим детското в себе си- онова, чистото, без което дори на 40 сме... полуживи...

Поздрави, Кати!

И аз не знам какво е точно... Може би по-трудните времена накараха хората да се затворят в себе си много повече отпреди... Но фактът, че една такава случка ни разтърсва из основи, говори, че все пак човешкото продължава да живее в нас и има надежда да оцелее... Благодаря ти, че ми отдели време. Хубав ден, Ronya!:)

Но защо, Скарлети? Толкова ли много ни лъжат напоследък, че се отнасяме с подозрение към всичко? Колко по-хубаво би било, ако всеки отвори душата и сърцето си към света и хората?!... Сигурно звучи малко наивно, но... Поздрави и благодаря за прочита!:)

Няма да е зле, ако подобни случки ни карат да ставаме по-добри. Понякога децата са най-добрите учители за нас, възрастните, не мислиш ли?... Нека да се усмихваме по-често!:)

Замисли ме. Може би сме наистина много несъвършени, ние, хората, и имаме да научим толкова много от животните и децата!
Поздрав!

Кати, моите аплодисменти!:)) Скоро не съм чела толкова искрено преживяно разказче:) Да, затворихме се в подозрения и несигурност, но това не ни прави по-уверени в себе си, просто ни прави гузни, че мове да сме пропуснали нещо истинско, че сме пропуснали да бъдем човеци.
Поздравления, Кати!

"...вече отварях външната врата – в същия момент, когато моите съседи захлопваха техните." - обожавам такива зрънца!!!,

Аз и куче и коте имам, но
все се чувствам гузна, че не прибирам и останалите гладни и нещастни души...

Inakrein, Monalisa121, Petra111222, Aqualia, благодаря ви за отзивите, радвам се, че съм ви заинтригувала и развълнувала с този разказ. Желая ви много топлина в настъпващите зимни дни и вечери!:)