- Да си ми виждал някъде чорапогащника?…Онзи, съвсем светлобежовия, плътния?…
Стори му се, че очите й го гледаха иронично-предизвикателно.
Той изтръпна, застина за миг и почти се вцепени. Ами ако е разбрала и сега блъфира, за да може в следващия момент да го забие в земята само с половин дума?!… Това можеше да преобърне живота му наопаки и завинаги! По дяволите! Как можа да му дойде до главата! И дали е възможно да е нейният?… Същият цвят, същият размер… О, не! По-добре да се преструва, че нищо не знае…
Всички тези мисли профучаха през напрегнатия му мозък само за част от секундата. Той бързо се окопити и реши да предприеме най-подходящата за случая тактика - настъплението!…
- Чорапогащник ли?.. Ей, маце, да не си го забравила на нечие нощно шкафче? Я си помисли! - вдигна показалец той.
В очите й блеснаха светкавици:
- Гледай ти да не забравиш нещо на нечие нощно шкафче!
- Няма начин! - Аз не нося чорапогащи!..
- И все пак, ако го намериш някъде (тя сякаш наблегна на думата “някъде”), не би било зле да ми кажеш…
Тя тръсна глава - жест, който недвусмислено илюстрираше огромна досада -, извади от шкафа чисто нов чорапогащник и бавно започна да го обува…
Дотук - добре! И все пак - чий беше въпросният чорапогащник, който той предишната вечер, само два дни след служебното Коледно парти, бе намерил случайно в колата си?… Същият цвят, същият размер, прилежно сгънат, навярно необуван, изпаднал кой знае как и откъде между задната и предната седалка…
“Пълна мистерия”- мислеше си той, докато нервно и навярно поради тази причина доста непохватно оправяше пред огледалото възела на вратовръзката си…
- Дай на мен - заповеднически каза тя, без, слава Богу, да забележи, че ръцете му трепереха. - Винаги си бил адски несръчен! Ако не съм аз - и гащите си няма да можеш да обуеш!..
Подигравателната нотка в гласа й изсвистя в ушите му, но той премълча, после, колкото и да не му се искаше, отново върна мисълта си на онзи момент, където тя внезапно я беше прекъснала. Щеше да мисли за това през цялата нескончаема празнична неделна вечер, която за него всъщност предварително можеше да се квалифицира като “провал”. Той толкова добре я познаваше - прекрасно знаеше, че тя сега ще премълчи, ще го държи известно време в напрежение, а после ще изчака удобен момент, за да го захапе отново и да го довърши.
“Всъщност съм чист като новородено”- мислеше си той. “Но кой ще ми повярва?… Че возих мацки през оная злополучна вечер - возих! Но нито една от тях - пази Боже - не съм събувал… Възможно ли е да е на жена ми? – Малко вероятно... И как не съм го забелязал веднага?!.. Възможно ли е тя да го е видяла и нарочно да го е оставила да си лежи там, за да го намеря аз самият, както и беше станало?…”
Мозъкът му кипеше, той се опитваше всячески да отклони натрапчивите мисли и да ги насочи към нещо по-приятно, но усилията му се оказваха напълно безполезни…
- - -
Празничната вечер премина вяло. С върховни усилия на волята престорено се смееше на пикантните вицове, разказвани от събеседниците му по маса, но те едва ли биха могли да съперничат на още по-пикантната ситуация, в която той самият беше изпаднал… И колкото повече мислеше за това, толкова по-мудно се тътреше вечерта, така че едва дочака прощалното “Лека нощ”, пожелано от оркестъра на ресторанта.
През нощта сънува кошмари и с отворени очи посрещна мрачното утро, което напомняше мътния поглед на старец, взрян в отвъдното, и не вещаеше нищо добро…
Измъкна се тихо, докато другите още спяха, и прекрачил прага на апартамента, се почувства лек и свободен като лястовица…
- - -
“Трябва незабавно да разбера откъде ми дойде всичко това!” - мислеше си, докато отключваше вратата на кабинета си. “Срам не срам - ще попитам коя отнесена от вихъра мацка си забрави проклетия дамски атрибут в колата ми…”
Разбира се, че ще попита, още повече, че отдавна беше преценил, че с тях може да разговаря за всичко. В течение на годините бяха се опознали и сприятелили дотолкова, че те често го наричаха на шега “третата ни приятелка” и той го приемаше с нескрито удоволствие… И сега, макар да беше крайно разтревожен, го беше яд странно защо не на тях, а по-скоро на себе си, сякаш той самият беше допуснал да се случи злополучният инцидент…
Стръвно се спусна към телефона, вдигна слушалката и набра първия номер… Свободно…Никой… “На всичко отгоре не идват навреме на работа. Широко им е около врата.” Вторият номер… Пак никой… Реши, че ще звъни непрекъснато, докато някой най-сетне вдигне отсреща… Нервно запали цигара, макар че по принцип не пушеше и правеше това, когато се чувстваше или най-добре, или най-зле. Напрежението му растеше. Идеше му да крещи, но и да го беше направил - най-много да го помислят за избръмчал…
Поредно набиране, пукот по линията, изщракване на слушалка…
- Моля?
- Ало? Валя? Най-после!..
Тя едва разпозна дрезгавото подобие на глас в слушалката.
- Какво има? Доста махмурлийски звучиш…
- Звуча като след безсънна нощ… Истината е, че съм… леко притеснен…
- Проблеми?… Да помогна с нещо?
- Ами…
- Хайде казвай направо! Не се познаваме от вчера, нали?
- Ами… имам един малко неудобен въпрос… Онази вечер, когато ви развеждах по домовете, някоя от вас случайно да е загубила нещо?
- Да сме загубили нещо? - Какво например?…
- Един дамски атрибут… И знаеш ли къде? - В колата ми…
- Боже мой! По дяволите! Подозирам, че си имал неприятности.
- Не, не бих казал, но е възможно да се появят.
- Ще кажеш ли най-сетне какво сме загубили? Сутиен, гащи, чорапи?
- Топло… Нещо дълго, тънко и прозрачно…
- Чорапогащник!? Ха! - Последвалият ситен смях от другия край на жицата почти го довърши.
- Нещо такова…
- Никога нямаше да ми мине през ума… Мога само да ти кажа, че със сигурност не съм аз! Носех само дамската си чанта, а чорапогащникът си беше на краката ми и нямам спомен да съм го събувала, а най-малко - в твоята кола! Така че помисли си кого може да си събувал в колата си, хи-хи…
- Тогава може би Силвия…
- Силвия ли? Че защо ще си събува чорапогащника?!
- Може би си е носила някакъв резервен - в джоба или в чантата, не знам, разбираш ли? За мен е пълна мистерия!..
- Стоп! - Знаеш ли, възможно е… Сега си спомням, че тя миналата вечер си носеше някаква рокля с намерение да я облича, но след това се отказа. Та, възможно е да е носела и чорапогащник. Но не съм съвсем сигурна… Искаш ли да я попитам?
- Хайде попитай я - живна той. - Защото и аз имам някакъв смътен спомен, че тя се качи в колата с торба. Може да е бил в нея и да се е изхлузил, когато е слизала от колата… Ако нямаш нищо против, ще изчакам на телефона, защото вече загубих всякакво търпение и съм на ръба на истерията…
- Господи, държиш се като гузен! Нали нищо “такова” не се е случило? Ей сега ще попитам…
Последвалите няколко минути на очакване му се сториха дълги като смъртта…
- Ало? Жив ли си?… - На Силвия е… И навярно е станало точно така, както предполагаш… Хиляди извинения…
- Ей, мацета, някой ден ще ме вкарате в беля…- успя само да откърти от гърдите си и след едно изречено почти немощно “Благодаря и чао!” приключи неловкия разговор.
- - -
Оттук насетне трябваше да разбере, дали все пак въпросната вещ е била забелязана от собствената му половинка. Може би щеше да трае дни, или седмици, а навярно и по-дълго… Ще чака… Ако се наложи - ще даде обяснения, пък ако му повярват - повярват! Но коя нормална съпруга ще намери такова нещо на такова място и няма веднага да вдигне скандал?… - Може би точно неговата…
С тези мисли в главата прекрачи привечер прага на семейната обител…
Тя току-що се беше върнала от работа, седеше на фотьойла и си събуваше чорапогащника - плътен, съвсем светлобежов…
Той неволно трепна, загледа се в него и поде ни в клин, ни в ръкав:
- Много луксозен чорапогащник… Нов ли е? Не съм го виждал досега…
- Нов ли? - Ти естествено никога не си забелязвал дрехите ми, а камо ли такива незначителни аксесоари… - захапа го по навик тя. - Онзи същият е, дето го търсих снощи…
- Значи все пак не си го забравила на нечие нощно шкафче? - клъвна я в отговор той…
После приближи, коленичи пред нея, бавно очерта с показалец профила й и докато я целуваше по лицето, към сърцето му пропълзя непознато досега чувство на ревност, предизвикано от натрапчивото хрумване, което секунди преди това като злобно и досадно червейче бе зачовъркало най-чувствителните клетки на мозъка му: “Ами ако през последните дни го е забравила в нечия кола и днес го е получила обратно?… Кой знае…”
А иначе разказът ми хареса-всичко е добре,когато свършва добре:)))))
Поздравления!
А иначе разказът ми хареса-всичко е добре,когато свършва добре:)))))
Поздравления!
Това е просто един плах опит за разказ, по действителен случай, с малко художествена измислица. Благодаря ти за търпението да го изчетеш! А иначе определено повече си падам по поезията. :)
Много добре написан разказ - поддържа интереса докрай!
Благодаря, че го сподели и с мен :):):)
Много добре написан разказ - поддържа интереса докрай!
Благодаря, че го сподели и с мен :):):)
Доста мислих, преди да го публикувам, но случката ми се стори интересна... Радвам се, че е харесала и на теб. Благодаря ти! Усмихнат ден!:))))))))))
02.11.2010 14:16
Само жена, може да го изживее и опише историята така ... :))) Причината е в разликите между женската и мъжката психологии ....
Един нормален мъж въобще не би изпадал в паника, а ще намери толкова логично обяснение, че сам ще си повярва.
Разказът е интересен, но фабулата би била много по-драматична, ако поне чорапогащника беше обуван .....:)))
Иначе темата е развита професионално .... поздрави. ;)
Иначе си прав, че ако беше обуван, драматизмът щеше да бъде по-силен. Благодаря ти за прочита и за твърде високата оценка за този "опит" за разказ!:)))) Усмивка!:)))
Благодаря ти!
Благодаря ти!
Знаеш ли колко мислих и се двоумих дали да го постна!.. И накрая просто реших. А вашите отзиви наистина ме окуражават, защото знам, че са искрени, за което страшно съм ви благодарна! Е, разказът може да не е издържан отвсякъде, но нали затова са коментарите - да се обсъдят и достойнствата , и недостатъците на постингите - в крайна сметка отзивите трябва да ни поучават, за да се движим напред. Благодаря ти за хубавите думи! Поздрави!:)
На един дъх го прочетох!
Браво, професионална работа, страшна си!
Гушшшшшшш!
На един дъх го прочетох!
Браво, професионална работа, страшна си!
Гушшшшшшш!
Ооооо, добре дошла отново! Липсваше ми! Още ли продължаваш онази страхотна разходка?... Радвам се, че си намерила време да прочетеш разказчето и ти благодаря за оценката! Гуш-гуш и цуни-гуни!:)))
Ами да, този Адам явно е от онези, на които все пак им пука. Благодаря ти за прочита! Усмихнат ден!:))))
03.11.2010 10:52
Затова нека "плеснем с ръце, да се прегърнем щастливи" и да четем в блога "какво е стършел свършил..." :)))))))))))
Затова нека "плеснем с ръце, да се прегърнем щастливи" и да четем в блога "какво е стършел свършил..." :)))))))))))
Да го направим наистина - би било най-разумно, а и най-приятно!:))))))))
03.11.2010 14:30
Само опит. А нататък ще видим... Много поети се навъдиха напоследък наистина - кои добри, кои по-малко. Но всяко нещо в един момент идва в повече и омръзва. Благодаря, че надникна! Дано ти е харесало!:)))
извинете, че подслушах! - наистина взехме да досаждаме с поезии, но къде да се заврем?:(
май наистина ще си преместя блога...пак извинявайте!
Кой знае?!... - Отговорът остава за читателя... :)
Прекалено високо ме оценяваш, но много ти благодаря! Дано ти е било интересно! И продължавай да пишеш твоите сонети - много са хубави!:)