Самотна и тъжна, с прекършени клони
една бреза стара край пътя мълчи.
От листите вятър-бездомник прогони

Хладният есенен дъжд тъжна фуга засвири,
вятър бездомен посегна към своята лира,
в локвите тихо умират листа,

Подарявам този стих на всички в блога, които надделяват над суетата в грубия и несъвършен свят, в който живеем, и успяват да открият повод и да почерпят вдъхновение за нови поетични откровения:)
В лирично отклонение живеем
напук на нерв...

Моя първа любов, мое сбъднато светло начало,
разпиляхме те, знам - като листи, от вятър подгонени.
Ти за мен си вълшебно, потънало в прах огледало,

Дали ще бъде есен златокоса
или сурова ледовита зима,
уханна пролет или лято босо,

Отива си лятото. Виж – есента
пак шарена кърпа размята
и първите есенно-тъжни листа

Подлъган от цигулка на щурец,
че още е далече есента,
сред вейките, със сребърен конец

Заминаваш... През девет земи!
Утре този свят пуст ще осъмне...
Хайде сбогом! Дано ти върви!

Забулена, луната спи
под облак – бяло одеало.
Аз будна съм

Не можеше и да се случи друго!
Случайността решила бе така –
да срещна теб и твоята съпруга

Не знам дали отново ще се случи
да бъда твой среднощен гост, любими,
но ако никога не се получи,

Тихо!...
Бризът мълком заравя
свойта флейта под топлия пясък.