- Да си ми виждал някъде чорапогащника?…Онзи, съвсем светлобежовия, плътния?…

Стори му се, че очите й го гледаха иронично-предизвикателно.

Той изтръпна, застина за миг и почти се вцепени. Ами ако е разбрала и сега блъфира, за да може в следващия момент да го забие в земята само с половин дума?!… Това можеше да преобърне живота му наопаки и завинаги! По дяволите! Как можа да му дойде до главата! И дали е възможно да е нейният?… Същият цвят, същият размер… О, не! По-добре да се преструва, че нищо не знае…

Всички тези мисли профучаха през напрегнатия му мозък само за част от секундата. Той бързо се окопити и реши да предприеме най-подходящата за случая тактика - настъплението!…

- Чорапогащник ли?.. Ей, маце, да не си го забравила на нечие нощно шкафче? Я си помисли! - вдигна показалец той.

В очите й блеснаха светкавици:

- Гледай ти да не забравиш нещо на нечие нощно шкафче!

- Няма начин! - Аз не нося чорапогащи!..

- И все пак, ако го намериш някъде (тя сякаш наблегна на думата “някъде”), не би било зле да ми кажеш…

Тя тръсна глава - жест, който недвусмислено илюстрираше огромна досада -, извади от шкафа чисто нов чорапогащник и бавно започна да го обува…

Дотук - добре! И все пак - чий беше въпросният чорапогащник, който той предишната вечер, само два дни след служебното Коледно парти, бе намерил случайно в колата си?… Същият цвят, същият размер, прилежно сгънат, навярно необуван, изпаднал кой знае как и откъде между задната и предната седалка…

“Пълна мистерия”- мислеше си той, докато нервно и навярно поради  тази причина доста непохватно оправяше пред огледалото възела на вратовръзката си…

- Дай на мен - заповеднически каза тя, без, слава Богу, да забележи, че ръцете му трепереха. - Винаги си бил адски несръчен! Ако не съм аз - и гащите си няма да можеш да обуеш!..

Подигравателната нотка в гласа й изсвистя в ушите му, но той премълча, после, колкото и да не му се искаше, отново върна мисълта си на онзи момент, където тя внезапно я беше прекъснала. Щеше да мисли за това през цялата нескончаема празнична неделна вечер, която за него всъщност предварително можеше да се квалифицира като “провал”. Той толкова добре я познаваше - прекрасно знаеше, че тя сега ще премълчи, ще го държи известно време в напрежение, а после ще изчака удобен момент, за да го захапе отново и да го довърши.

“Всъщност съм чист като новородено”- мислеше си той. “Но кой ще ми повярва?… Че возих мацки през оная злополучна вечер - возих! Но нито една от тях - пази Боже - не съм събувал… Възможно ли е да е на жена ми? – Малко вероятно... И как не съм го забелязал веднага?!.. Възможно ли е тя да го е видяла и нарочно да го е оставила да си лежи там, за да го намеря аз самият, както и беше станало?…”

Мозъкът му кипеше, той се опитваше всячески да отклони натрапчивите мисли и да ги насочи към нещо по-приятно, но усилията му се оказваха напълно безполезни…

- - -

Празничната вечер премина вяло. С върховни усилия на волята престорено се смееше на пикантните вицове, разказвани от събеседниците му по маса, но те едва ли биха могли да съперничат на още по-пикантната ситуация, в която той самият беше изпаднал… И колкото повече мислеше за това, толкова по-мудно се тътреше вечерта, така че едва дочака прощалното “Лека нощ”, пожелано от оркестъра на ресторанта.

През нощта сънува кошмари и с отворени очи посрещна мрачното утро, което напомняше мътния поглед на старец,  взрян в отвъдното, и не вещаеше нищо добро…

Измъкна се тихо, докато другите още спяха, и прекрачил прага на апартамента, се почувства лек и свободен като лястовица…

            - - -

“Трябва незабавно да разбера откъде ми дойде всичко това!” - мислеше си, докато отключваше вратата на кабинета си. “Срам не срам - ще попитам коя отнесена от вихъра  мацка си забрави проклетия дамски атрибут в колата ми…”

Разбира се, че ще попита, още повече, че отдавна беше преценил, че с тях може да разговаря за всичко. В течение на годините бяха се опознали и сприятелили дотолкова, че те често го наричаха на шега “третата ни приятелка” и той го приемаше с нескрито удоволствие… И сега, макар да беше крайно разтревожен, го беше яд странно защо не на тях, а по-скоро на себе си, сякаш той самият беше допуснал да се случи злополучният инцидент…

Стръвно се спусна към телефона, вдигна слушалката и набра първия номер… Свободно…Никой… “На всичко отгоре не идват навреме на работа. Широко им е около врата.” Вторият номер… Пак никой… Реши, че ще звъни непрекъснато, докато някой най-сетне вдигне отсреща… Нервно запали цигара, макар че по принцип не пушеше и правеше това, когато се чувстваше или най-добре, или най-зле. Напрежението му растеше. Идеше му да крещи, но и да го беше направил - най-много да го помислят за избръмчал…

Поредно набиране, пукот по линията, изщракване на слушалка…

- Моля?

- Ало? Валя? Най-после!..

Тя едва разпозна дрезгавото подобие на глас в слушалката.

- Какво има? Доста махмурлийски звучиш…

- Звуча като след безсънна нощ… Истината е, че съм… леко притеснен…

- Проблеми?… Да помогна с нещо?

- Ами…

- Хайде казвай направо! Не се познаваме от вчера, нали?

- Ами… имам един малко неудобен въпрос… Онази вечер, когато ви развеждах по домовете, някоя от вас случайно да е загубила нещо? 

- Да сме загубили нещо? - Какво например?…

- Един дамски атрибут… И знаеш ли къде? - В колата ми…

- Боже мой! По дяволите! Подозирам, че си имал неприятности.

- Не, не бих казал, но е възможно да се появят.

- Ще кажеш ли най-сетне какво сме загубили? Сутиен, гащи, чорапи?

- Топло… Нещо дълго, тънко и прозрачно…

- Чорапогащник!? Ха! - Последвалият ситен смях от другия край на жицата почти го довърши.

- Нещо такова…

- Никога нямаше да ми мине през ума… Мога само да ти кажа, че със сигурност не съм аз! Носех само дамската си чанта, а чорапогащникът си беше на краката ми и нямам спомен да съм го събувала, а най-малко - в твоята кола! Така че помисли си кого може да си събувал в колата си, хи-хи…

- Тогава може би Силвия…

- Силвия ли? Че защо ще си събува чорапогащника?!

- Може би си е носила някакъв резервен - в джоба или в чантата, не знам, разбираш ли? За мен е пълна мистерия!..

- Стоп! - Знаеш ли, възможно е… Сега си спомням, че тя миналата вечер си носеше някаква рокля с намерение да я облича, но след това се отказа. Та, възможно е да е носела и чорапогащник. Но не съм съвсем сигурна… Искаш ли да я попитам?

- Хайде попитай я - живна той. - Защото и аз имам някакъв смътен спомен, че тя се качи в колата с торба. Може да е бил в нея и да се е изхлузил, когато е слизала от колата… Ако нямаш нищо против, ще изчакам на телефона, защото вече загубих всякакво търпение и съм на ръба на истерията…

- Господи, държиш се като гузен! Нали нищо “такова” не се е случило? Ей сега ще попитам…

Последвалите няколко минути на очакване му се сториха дълги като смъртта…

- Ало? Жив ли си?… - На Силвия е… И навярно е станало точно така, както предполагаш… Хиляди извинения…

- Ей, мацета, някой ден ще ме вкарате в беля…- успя само да откърти от гърдите си и след едно изречено почти немощно “Благодаря и чао!” приключи неловкия разговор.

            - - -

Оттук насетне трябваше да разбере, дали все пак въпросната вещ е била забелязана от собствената му половинка. Може би щеше да трае дни, или седмици, а навярно и по-дълго… Ще чака… Ако се наложи - ще даде обяснения, пък ако му повярват - повярват! Но коя нормална съпруга ще намери такова нещо на такова място и няма веднага да вдигне скандал?… - Може би точно неговата…

С тези мисли в главата прекрачи привечер прага на семейната обител…

Тя току-що се беше върнала от работа, седеше на фотьойла и си събуваше чорапогащника - плътен, съвсем светлобежов…

Той неволно трепна, загледа се в него и поде ни в клин, ни в ръкав:

- Много луксозен чорапогащник… Нов ли е? Не съм го виждал досега…

- Нов ли? - Ти естествено никога не си забелязвал дрехите ми, а камо ли такива незначителни аксесоари… - захапа го по навик тя. - Онзи същият е, дето го търсих снощи…

- Значи все пак не си го забравила на нечие нощно шкафче? - клъвна я в отговор той…

После приближи, коленичи пред нея, бавно очерта с показалец профила й и докато я целуваше по лицето, към сърцето му пропълзя  непознато досега чувство на ревност, предизвикано от натрапчивото хрумване, което секунди преди това като злобно и досадно червейче бе зачовъркало най-чувствителните клетки на мозъка му: “Ами ако през последните дни го е забравила в нечия кола и днес го е получила обратно?… Кой знае…”

беше ми много интересно,защото за първи път те виждам в тази светлина-с проза!:)
А иначе разказът ми хареса-всичко е добре,когато свършва добре:)))))
Поздравления!

Това е просто един плах опит за разказ, по действителен случай, с малко художествена измислица. Благодаря ти за търпението да го изчетеш! А иначе определено повече си падам по поезията. :)

Поздравления! И... продължавай, можеш!!!
Много добре написан разказ - поддържа интереса докрай!
Благодаря, че го сподели и с мен :):):)

Доста мислих, преди да го публикувам, но случката ми се стори интересна... Радвам се, че е харесала и на теб. Благодаря ти! Усмихнат ден!:))))))))))

за един "необуван" чорапогащник.
Само жена, може да го изживее и опише историята така ... :))) Причината е в разликите между женската и мъжката психологии ....
Един нормален мъж въобще не би изпадал в паника, а ще намери толкова логично обяснение, че сам ще си повярва.
Разказът е интересен, но фабулата би била много по-драматична, ако поне чорапогащника беше обуван .....:)))
Иначе темата е развита професионално .... поздрави. ;)

Така е, има голяма разлика между женската и мъжката психики. Но знаеш ли какви жени има? - Те биха вдигнали велик скандал дори и заради един чисто нов чужд чорапогащник само заради факта, че се намира в семейната кола! Щом е бил там, значи е бил потребен някому, примерно като резервен, ако евентуално е имало друг, "събут" в определена ситуация :), който примерно е можело да бъде скъсан... Фантазията на ревнивата жена е необятна!...
Иначе си прав, че ако беше обуван, драматизмът щеше да бъде по-силен. Благодаря ти за прочита и за твърде високата оценка за този "опит" за разказ!:)))) Усмивка!:)))

Кати, Кати, с таланта ,който показваш да ни държиш в съспенс, можеше и в обем роман да го изчета, мила.Поздрав за смелостта ти да пишеш и в проза и то така ,като че ли цял живот си го правила.Аз за себе си предварително знам, че не бих пробвала.Обаче ще видим -ако в бъдеще продължиш, то си е един вид и кураж за останалите.
Благодаря ти!

Знаеш ли колко мислих и се двоумих дали да го постна!.. И накрая просто реших. А вашите отзиви наистина ме окуражават, защото знам, че са искрени, за което страшно съм ви благодарна! Е, разказът може да не е издържан отвсякъде, но нали затова са коментарите - да се обсъдят и достойнствата , и недостатъците на постингите - в крайна сметка отзивите трябва да ни поучават, за да се движим напред. Благодаря ти за хубавите думи! Поздрави!:)

УУУУУуууу, Катееееееееее!
На един дъх го прочетох!
Браво, професионална работа, страшна си!
Гушшшшшшш!

Я,го вижте! Адам се притеснил. Заради чорапогащника на Евите.:)

Ооооо, добре дошла отново! Липсваше ми! Още ли продължаваш онази страхотна разходка?... Радвам се, че си намерила време да прочетеш разказчето и ти благодаря за оценката! Гуш-гуш и цуни-гуни!:)))

Ами да, този Адам явно е от онези, на които все пак им пука. Благодаря ти за прочита! Усмихнат ден!:))))

добре, че не винаги ние разбираме, или се правим че не разбираме, как често ни водите за носа, но и вие сте безкрайно щастливи, защото наистина не знаете, или не разбирате, какви пък ние често ги вършим ...... :))))).

Затова нека "плеснем с ръце, да се прегърнем щастливи" и да четем в блога "какво е стършел свършил..." :)))))))))))

Да го направим наистина - би било най-разумно, а и най-приятно!:))))))))

И без това малко се уморихме от поезия.

Само опит. А нататък ще видим... Много поети се навъдиха напоследък наистина - кои добри, кои по-малко. Но всяко нещо в един момент идва в повече и омръзва. Благодаря, че надникна! Дано ти е харесало!:)))

добър разказ, кати1959!

извинете, че подслушах! - наистина взехме да досаждаме с поезии, но къде да се заврем?:(
май наистина ще си преместя блога...пак извинявайте!

О, не, не! - Точно ти не бива да го местиш - къде ще те търся после да те чета?! Който не иска да чете поезия - нека не чете, всеки има право на избор! Лично аз ще продължавам да чета поезия, защото ми е слабост! Благодаря ти, че надникна, Lila! Усмихнат ден!:)

а дали е наистина така

Кой знае?!... - Отговорът остава за читателя... :)

Расказот е перфектен, таа случка ни Чехов подобро не би ја раскажал.

Прекалено високо ме оценяваш, но много ти благодаря! Дано ти е било интересно! И продължавай да пишеш твоите сонети - много са хубави!:)

хубав разказ задържа интереса до последно ,а и всичко изглежда да е наред...но всъщност кой да го знае.