Отива си лятото. Виж – есента

пак шарена кърпа размята

и първите есенно-тъжни листа

целунаха вече земята.

Морето е тихо, а плажът мълчи...

Денят уморено се стапя

и залезът свойте последни лъчи

във синята бездна потапя.

Чадърите голи самотни стърчат

след шумната лятна гълчава,

а гларуси нейде унило крещят

и сякаш от мъка се давят.

А аз босонога вървя по брега

и гребвам си в шепата пясък,

събрал позлатената жар на деня

и пълнолунния блясък.

До скоро, море! Отнасям със мен

частица от твоята вечност

и вярвам, че в някой щастлив летен ден

отново със теб ще се срещнем...

Отиде си лятото... И есента...

Декември пак преспи навява.

Но слънцето аз в шепа пясък събрах –

във зимната нощ да ме сгрява...