Заминаваш... През девет земи!

Утре този свят пуст ще осъмне...

Хайде сбогом! Дано ти върви!

Ветровете да бъдат попътни!

Тази нощ не изгряха звезди,

а луната стопи се от мъка.

Предусетили сякаш беди,

и щурците отпуснаха лъкове...

Хайде тръгвай... Дано ти върви...

Аз с ръка ще помахам след влака...

И помни, че през девет земи,

във десетата някой те чака...

 

            *          *          *

Завръщаш ли се вече, Блудни сине?

Е, как живя в Десетата земя?...

Аз всеки ден по мъничко умирах

и все не ме спохождаше съня...

С очи горящи по тавана скитах -

рисувах с тях миражи във нощта!

Душата ми – от всякога по-дрипава –

жадуваше любов и топлина...

Мълчеше ти. Аз тихо негодувах.

Побъркваше ме неизвестността!

И цялата ми същност се бунтува,

че видя ли те – пак ще ти простя!...

Всеопрощаваща любов!

Много хубаво

възкликвам : Ода на всеопрощавата любов.:))
И аз разпознах един блуден син в твоето стихо.Много хубаво. Браво.:))))

всеки от нас си има поне по един такъв "блуден син".
аз например имам една сериозна колекция от такива :)
Много добро, много. Браво, Кате!

Хак мму е! Къде ще бяга бе,ей? От такава жена заминава ли се?
С поздрав!

о.....чак се разсмях...да такива сме жените,но не на всеки прощаваме точно така....ама имаме си по един дето когато и да се върне пак го приемаме.....