Потъваш...

Някъде дълбоко в мен...

Светът загубва свойте очертания...

И без понятие за нощ и ден

се сливаме в пулсиращо дихание...

Постой така –

един безкраен миг –

с лице, заровено в косите ми,

до краткия, полусподавен вик,

изтръгнал се неволно от гърдите ни...

Постой така...

додето след това

светът възвърне свойте очертания

и на гръдта ми положи глава,